За обучението като преживяване

Атанас Генков е обучител, посветен на личностното развитие, който нарича себе си асистент на природата, защото именно тя е нашият истински учител. Притежава над 10 годишен международен опит в коучинг и дизайн на обучителен опит, консултира по темата за устойчиво развитие. Магистър по „Стратегическо лидерство към устойчивост“, защитил в Швеция. Практикуващ „Изкуството на домакинството“ (Art of Hosting), което вярва, че може да направи процесът на общуване по-ефективен, ползотворен и удовлетворяващ участниците.

С Наско ни свързва разбирането, че всяко обучение е преживяване, пътуване към самите нас, но и към другите. Затова заедно с него, като истински дизайнери, създаваме сцената, на която каним участниците. Измисляме и предизвикателствата, чрез които да отключим нови страни в тях. Провокираме ги да потърсят отговорите на въпроси, за които в ежедневието не остава време да си зададат.

Повече за това какво е да си добър обучител, как работи неформалната методика и какво зове дивото ни разказва в интервюто самият Наско.

Труден въпрос! Смятам се за многопластова личност с безброй интереси, като може би обединяващите връзки са любознателността и изследователският дух. Обожавам да изследвам нови територии, понякога те са в други страни, понякога в нашите диви планини, а често – в човешката психика… Затова съм се отдал на работата с хора, обучения за себепознание и лично израстване, и затова предпочитам да ги провеждам сред дивата природа на нашите прекрасни планини.

Неформалната методика е много ценна за мен, при нея в центъра е не дадена теория или подход, а самият учещ. Всичко се върти около учещия, защото всички сме различни, учим по различен начин, имаме различни нужди. Тази методика е много по-интуитивна, няма верни и грешни отговори, няма тестове и оценки, в същото време е много по-ефективна, защото е забавна – използва игри, общуване и учене чрез преживяване – все неща, които са ни генетично заложени, и чрез които учим от малки деца. Тя е приложима във всяка сфера (и използвана от много отдавна), като прави ученето по-приятно, забавно и запомнящо се, защото работи по-пълно с нашето същество – включвайки освен ума, също и тялото, и емоциите.

Формалните дипломи и сертификати имат своята роля, дори и при неформалното образование, но както и навсякъде другаде – те не са достатъчни. Наистина е трудно да се оцени един треньор (обучител), опитът разбира се е важен, но и той сам по себе си не е достатъчен. Работата ни е в известен смисъл е и изкуство, и занаят и призвание, нужен е и талант и усет и грижа… Затова най-добре се оценява, когато го преживееш. И така, най-добрата оценка са отзивите на самите участници, и препоръките, които те пишат за ефективността от обученията, историите, които разказват в последствие, как тези преживявания са променили живота им към по-добро.

При мен основното бе натрупаният опит от стотици обучения – и като участник, и като асистент, и като водещ. Аз започнах още като младеж, защото ми беше интересно и бях мотивиран да се уча и развивам в тази сфера. Имах шанса да пътувам, включително с програми като Еразъм+, и да уча от много добри професионалисти по цял свят. Разбира се има някой добри курсове и обучения за обучители, аз самият съм посетил десетки, но както с всичко останало – сами по себе си, те не са достатъчни. Образование в сферата на психологията, също е полезно, но не е достатъчно. Може би разковничето е в палитрата – в многообразието от подходи, методи и обучителни преживявания. Също както и в неформалната методика – многообразието е от ключово значение!

Ах, и този въпрос е труден 😊 Голяма част от тази работа се гради едновременно върху опит и интуиция. При все това, ако трябва да изброя качества и умения, бих откроил следните три:

Наблюдателност. Много ключова във всеки един момент, като е важно и да можем бързо да сменяме гледната точка – да виждаме както голямата картина – групата, контекста, целите, така и дребните детайли, емоции, модели на поведение. Без това качество, трудно бихме се справили с обучението и водене на хора.

Грижа и чувствителност. Но без привързване! Т.е. не грижата, която обгрижва дребните нужди и капризи, а тази, която ни позволява да видим човека в цялата му пълнота, с всичките му таланти, емоции, силни и слаби страни. И да го подкрепим да се показва по-често в най-добрата си светлина. Като това понякога изисква и да сме по-строги и сурови 😊

Вяра. Много силна вяра в доброто у хората, в техните способности, в обучителния процес и в живота като цяло. Смятам, без тази съставка трудно бихме постигнали нещо съществено.

За мен многообразието от методи е много важно, затова аз се стремя да комбинирам възможно най-широк набор от такива, като разбира се ги подбирам от собствения си опит и практика, т.е. тествам ги дали работят! Като казвам работят, имам предвид – дали постигат целите, които участниците си поставят. Това е основният критерий – дали хората научават и постигат това, за които са дошли.

“Art of Hosting” (практика, позната още като Лидерството на участието) е нещо много интересно, то е повече от методология макар да включва много методи. На български бихме го превели като „Изкуството на домакинството“ – но не се подвеждайте – не става въпрос за готвене (макар и то да е важно). Става въпрос за това как да бъдем добри домакини на всеки един процес на общуване – това може да бъде работна среща, семинар, обучение, конференция или просто приятелски разговор. Как да предразположим всички да участват, да дадат най-доброто от себе си, така че заедно да постигнем един наистина удовлетворяващ резултат. Разбира се, има много голяма дълбочина отвъд това кратко описание, ако искате да научите повече, може да разгледате страницата на общността ни в България.

Ах, още един много дълбок въпрос! Основното, което ние предлагаме е набор от преживявания, чрез които младите хора могат да видят себе си. Това е първата стъпка, и ние им даваме едно своеобразно огледало, чрез което те могат да се видят в дълбочина, да се разберат по-добре, и използвайки това познание да бъдат по-добри и да живеят по-пълноценен живот.

Другите са много важна част – хем, често ни „пречат“, хем не можем без тях. Всички знаем, че сме социални същества и е важно да се научим да живеем в хармония с нашите общности – семейство, приятели, съседи и т.н. Затова и провеждаме обученията в група, като за няколко дена, ние създаваме една такава малка общност за взаимопомощ и подкрепа. Често се натъкваме на хора, които ни дразнят, и именно те са най-добрите огледала, които ни помагат да видим кои сме ние!

Огромна! 😊 За мен природата е всичко, тя е нашият дом, там сме най-истински. Тя отключва всичко скрито, сваля градските ни маски и преструвки, и дори ни лекува на много дълбоко ниво. Когато водя хора в планината, аз съм асистент-обучителят, Главният обучител е самата планина! Тя ни учи на толкова много, и винаги има какво ново да научим от нея, като например как да сме по-спокойни, уверени, приемащи, силни, разбиращи и обичащи.

Повечето спирачки си ги налагаме сами. Като така наречените ограничаващи вярвания, т.е. неща в които вярваме и ни пречат да живеем живота, който искаме. Най-разпространеното такова вярване е, че не сме достатъчно… Многоточието може да се запълни с какво ли не – недостатъчно смели, умни, красиви, слаби, талантливи, богати, можещи и т.н. Обикновено тези вярвания се зараждат още в детството, когато възрастните ни казват всичко, което НЕ можем да правим. И в един момент ние им повярваме и наистина не можем. После порастваме и почваме да казваме на другите (включително и деца) как и те не могат… И така се създава един порочен кръг. За щастие има изход, макар и не съвсем лесен – това е едно от нещата, които учим по време на обучителните преживявания – как да превръщаме ограничаващите вярвания в подкрепящи.

Вярванията им! Ограничаващите вярвания са най-голямата спирачка на хората. Тези вярвания мога да бъдат за живота, за света, за хората, но най-често са за самите нас и за това какво ние можем и не можем. Именно вярването, че аз съм си такъв и не мога да се променя, е най-честата спирачка за хората да се развиват. Таван за развитие не мисля че има, освен този който ние сами си поставим. А пространство за учене и развитие винаги има, не случайно мъдрите хора са казали, че животът е учене и човек се учи, докато е жив.

Добър въпрос. Така е! Създаваме една доста сплотена и силна общност, която подкрепя участниците, и когато те се върнат към ежедневието си и заобикалящата ги среда, най-лесното е да се върнат към старите навици и модели на поведение. Това е може би най-трудната част – да направим наученото устойчиво. Често това не става само с едно преживяване. Затова е важно да се фокусираме върху малки стъпки, но да ги направим устойчиви, т.е. да ги интегрираме в ежедневието си и да ги превърнем в част от рутината, това разбира се изисква воля и усилия, но имам и редица похвати, които ни помагат в тази задача. Един от тях е да си изградим собствена общност за учене и подкрепа, тя може и да е онлайн, а често ние имаме такава общност – нашите приятели. Когато споделим с тях какво искаме да променим, какви цели сме си поставили, и как те могат да ни подкрепят, задачата става по-лесна и постижима. И тук ми идва да споделя една африканска поговорка: „Ако искаш да стигнеш бързо – тръгни сам, ако искаш да стигнеш далече – тръгни заедно (с група)“.

Най-важното ми послание е да ценим и да се наслаждаваме на нашият общ дом – природата – без нея и нас ни няма – да я пазим, обичаме и да се учим от нея! Излизайте често сред природата и това само по себе си ще ви промени към по-добро, ще бъдете по-здрави и по-щастливи.